Казах Петнайсет Евро. Групата Чу Легенда.

Един септемврийски вторник, в класна стая, която още миришеше на боя от новите чинове, двайсет и пет семейства седнаха на столчета, направени за седемгодишни деца, за да чуят ясно и на глас колко струва екскурзията през октомври. Не беше съвет на директорите. Беше родителска среща, а сумата беше петнайсет евро.

Бях репетирала в колата. Петнайсет евро, само за екскурзията, до петнайсети. Казах го бавно. Казах "само за екскурзията" два пъти, втория път вдигнах и ръка, все едно давам знак на кораб да спре. Половината телефони светнаха преди да довърша изречението, а аз реших великодушно да го приема за интерес.

Чудото на деветдесетата секунда

Деветдесет секунди след като седнах обратно на столчето, направено явно за много по-търпелив човек, родителската група оживя: "извинявайте, това само за октомври ли е или за цялата година?"

Бях казала "само за екскурзията". Казах го на глас, в стаята, на два метра от същата майка.

После някой написа кратко "ясно", което по-късно се оказа точно обратното на ясно. После някой попита дали това е същото като парите за подаръка на класната, а то не беше, онова е през май. После някой попита дали превод през приложението се брои за платено в момента на натискане на бутона, а не когато парите реално пристигнат.

После стана по-зле.

На следващия ден в раницата на детето ми се появи бележка, сгъната на четири, с почерк на дете, но с въпрос, който никое дете не би измислило само: "същото ли е екскурзията с парите за учителката". Изпратих отговор със същото дете, обратно в същата раница, което вероятно е най-бавната възможна форма за съобщение, измислена от човечеството.

Едно кратко, признавам, излишно отклонение за вратата на килера

(Казвам го отсега, спокойно прескочете.) Искам един цял абзац за вратата на килера, която скърца само в мига, в който сверявам сумите в таблицата, никога преди, никога след. Първия път реших, че е случайност. Втория път започнах да броя наум колко пъти ще изскърца, преди да затворя таблицата, все едно е някакъв домашен оракул. Досега няма нито едно доказателство, че скърцането означава каквото и да е. Продължавам да броя. Добре, обратно в стаята.

За протокола

• Аз, на глас, бавно: петнайсет евро, само за екскурзията, до петнайсети.
• Групата, деветдесет секунди по-късно: "чакайте, това за цялата година ли е??"
• Аз, пишейки, забележително спокойно: само за екскурзията, точно както казах в стаята.
• Някой, три съобщения по-надолу: "аа, ясно, мерси!!"
• Същият човек, следващия четвъртък: "извинявай, това не е ли за подаръка на класната?"

Не казвам нищо от това с укор. Самата аз съм седяла на тези столчета, докато наум смятам дали ще стигна навреме за тренировката. Стаята не е пълна с хора, на които не им пука. Пълна е с хора, които държат в главата си шест неща едновременно, а петнайсет евро за една екскурзия, съвсем справедливо, не е най-шумното от тях.

Затова честният извод е следният: цифрата трябва да стои някъде, където човек може да я прочете втори път, вечерта, на спокойствие, а не да я хване в движение между обявлението за родителския комитет и въпроса за резервните обувки. Затова имаме един линк за всяко семейство, с вече написана правилна сума, така че никой да не разчита на паметта си от стаята.

Проработи. Технически.

Отоплението в залата, разбира се, още не беше пуснато, така че към средата на срещата половината родители вече бяха по якета и мислеха повече за студа, отколкото за екскурзията, а въпросите свършиха с една реплика: "нека просто платим и да си ходим". Двайсет и две от двайсет и петте семейства платиха до седмица, един превод дойде с бележка "за екскурзията май", а останалите, към момента, "тъкмо се канят".

И така, сумата беше казана, и чута, и разбрана наопаки, и накрая платена, горе-долу навреме и горе-долу изцяло. Обмислям сериозно да напиша "САМО ЗА ЕКСКУРЗИЯТА" с толкова едри букви, че да не могат да се пропуснат. Още не съм избрала шрифта.